През Средновековието немагьосниците (наричани обикновено мъгъли) се ужасявали от магията, но не умеели да я разпознават. В редките случаи, когато все пак успявали да заловят истинска магьосница или магьосник, изгарянето им на клада било съвсем безрезултатно. Магьосницата или магьосникът използвали елементарна магия за замразяване на огъня и се престрували, че крещят от болка, докато се наслаждавали на лекия гъдел от пламъците. Орисницата Уенделин например толкова обичала да я горят на клада, че се преобразявала и се оставяла да я заловят четирийсет и седем пъти.
Батилда Багшот,
История на магиятаДжоан Роулинг,
Хари Потър и затворникът от Азкабан(ХП3)
Това е цитат в цитата — в ХП3 Хари Потър попада на този цитат в книга по история на магията, докато през лятната ваканция си пише домашното за предстоящата учебна година.
Доста приятен бъзик по отношение на онези времена, а и към хорското мислене изобщо. И съответно и към днешните времена. Доста реалистична е идеята, че човек с истински магически способности всъщност всякак би успял да отърве кладата. И няма да я отърват само тези, които са погрешно набедени за такива, което всъщност обезсмисля цялото упражнение. И показва колко безкритично “мислят” хората, особено когато са замаяни — едни от магията на идеята за непогрешимост, други — от магията за страх, и двете създавани и поддържани от Католическата църква, сътворила безумното словосъчетание “Света Инквизиция” (дет’ се вика, WTF?!).
Всъщност наскоро по Дискавъри попаднах на филмче, в което се защитаваше доста правдоподобна теза: Ловът на вещици бил инструмент за източване на средства, понеже всички (а те са много!) разходи по разследванията и наказанията за магьосничеството се покривали от средствата на обвиняемия и неговите близки. Да не говорим, че организацията на цялото това нещо е била пропита с онова, което днес наричаме “конфликт на интереси” и създава благодатна почва за злоупотреби.
